И тъй като това е странноприемница, тук идват всякакви хора и разказват всякакви истории. Ако случайно не харесвате разказвача, имам цяла кошница с развалени плодове-може да го замеряте с тях.
Аз сън цар, но отдавна изгубих власта си. Пожелах си един единствен дар от демоните. Да властвам над ветровете на времето, да летя върху тях и да измамя смъртта. Те ми се изсмяха в лицето тогава, но аз не разбрах. Казаха ми:
-Ние сме прокълнати с дълъг живот, а ти искаш вечен? Добре човече, нека бъде волята ти. Страдай в самота.
И аз приех дара им. Поне тогава го мислих за дар. Но пред очите ми видях как порастват децата ми, остаряват умират, после и внуците ми. Не можех да остана до тях. Не остарявах и трябваше да си тръгна , за да не разберат. Наблюдавах ги скришом. Радвах им се, но бях безкрайно тъжен, че не са до мен.
Много пъти ми се искаше да умра, но някаква зла сила ме връщаше. Видях края на родителите ми, на моите деца,на жена ми. На всички близки хора. Видях и края на човешкия род. След време и демоните си отидоха.
И сега аз скитам из един гробищен свят. Нищо живо не е останало. Единствено спомените ми все още са ярки. Това е моето проклятие. Да минавам пътищата на моите спомени отново и отново. И един въпрос не ми дава мира и знам, че никога няма да разбера- има ли рай или ад? Обречен съм да не разбера. A някога ме беше страх да умра и да разбера, че няма нищо...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
2 коментара:
Хубаво разказче. Съгласна съм с посланието, че е по-добре да изживееш един кратък живот с хората, които обичаш и те обичат, отколкото да водиш едно безкрайно самотно съществуване. Чакам с нетърпение следващите ти разкази.
посланието ми звучи доста като "живей бързо и умри млад", нещо, което съм срещала сред книгите на пратчет, поради което е най-вероятно да го има и другаде.
в главата ми се заформя още един извод: каквото и да ти дават демони, не го приемай! :Р
Публикуване на коментар